Another blog, or… ?

Трети март.

Националният празник на България, денят в който се е подписал Сан-Стефанския мирен договор. Дата, завинаги останала в историята на един 13-вековен народ. Всеки (абе както се убедих – не всеки, но да приемем, че е всеки!) знае какво се е случило тогава, темата е разисквана във всеки час по история, почти всеки сайт, радиа, телевизии. И в това няма нищо лошо, или поне не на пръв поглед. Аз искам да обърна внимание на едно от нещата, които е “сътворил” трети март – съвременното българско общество.

… 132 години по-късно.

Иска ми се да споделя с негово величество читателя три случки от изминалите дни, с които целя да загатна, че не ни бива да сме общество, дори и за хора трудно минаваме. Камо ли за патриоти. Ах, патриотизъм. Рецитиране на безсмъртни редове от малки деца, наизустили текста, но неразбрали посланията им. Милиони знамена, продавани (?!) на гордия български народ. Но.. по ред на номерата.

Случка 1. Действието се развива в столичен магазин за мобилни телефони, веригата е собственост на един от големите GSM-оператори в България. Не знам до колко е плод на маркетингов трик, но като лоялен клиент се оказа, че ми се полага безплатен мобилен апарат, като изборът беше ограничен, ала все пак – имаше такъв. Естествено, не очаквах iPhone, HTC HD2 и прочее телефони от този ценови и функционален сегмент, така и стана. Избор между базисни модели на повечето марки, т. нар. “entry level” телефони. Нищо лошо, за някой приятел или (често срещано -) баба/дядо това би бил хубав подарък. Аз реших да взема нещо на мама, след като жената една година кара с брутално забиващ Sony Ericsson. И без това тя ми плаща сметките, поне нека се реванширам малко.. При оглеждането се спирам на най-функционалния и добрия от предлаганите апарати, който обаче имаше физическите качества и усещане като на играчка, паднала се от зрънчо. Гарантирано, подобен телефон щеше да е по-зле от нейния (има накъде..), и да я остави с вързани ръце в някоя ситуация. Никой не иска това, нали приятели! Затова и попитах – какви други опции има, телефони с доплащане дори.. просто да е нещо качествено. Помня, че използвах такива думи пред продавачката, за да се усети, че разбирам малко или много от такава техника и няма да бъда отнесен от рекламни трикове като “камера” и ”слайдър”. Тогава жената, потресаващо дори и за мен, хвърли последния си коз на масата: “Абе взимай, нали е безплатен“. Спогледах се с човека, с когото бях. Очаквах всичко, но не и нещо такова. И тогава ми просветна, това си е типично българска черта – обожаваме да грабим безплатните неща. Само защото са безплатни. Рядко ни се случва да имаме нужда от това, което вземаме. Ама нали е безплатно. Нищо, че може някой, който наистина има нужда от нещо такова, да не получи възможност да го има. Защото някой ей така го е взел. Нали е без пари.. пък то ще трупа прах в някой кашон на мазето.. Българска работа.. Ей, че се ядосах. Чак смених магазина..

Случка 2. Мартенички. Все пак, нали беше 1-ви март преди няколко дни. (Честита Баба Марта на всички читатели, пък дори и на тези, които ме четат отвъд океана..). Доколкото съм слушал историите, които баба ми е разказвала когато бях малък – символите на този празник са Пижо и Пенда – семпли и скромни, червено-бели приятелчета, закичени на блузката. Кратка разходка с приятели, обаче, показа друго.. абсолютно всякакви цигании са се навъдили по пазара, кичът вече е на ново, извисено ниво. А цените – от “скромните” 30-50 ст, до сума, достойна да изхрани тричленно семейство цял ден. Върхът на сладоледа бяха мартенички, носещи ликовете на герои от все по-популярните турски сериали. НАГЛОСТ! Нещастна търговска постъпка, целяща продажбата на стока, правена някъде по гаражите. Чудя се, защо, защо, защо.. къде е българското тук? Защо правим от всеки празник – пазарен похват “Ден година храни”? Патриотичните подбути и тук ми се губят, ама хайде. Може пък аз да не разбирам.

Случка 3. “Празничното” състояние на влаковете, БДЖ, 2-ри март. Реших да се прибера при семейството, не заради празника конкретно, ами заради самото събиране. Речено – сторено. Купих си билет за ранния влак, нали да не се губи цял ден. Минути след началото на тричасовото пътуване се разбира, че единствената тоалетна във влака не работи. Народ – псува, ама яко. Заради това нещо се спираше с голяма продължителност на всяка гара, увеличавайки и без това дългата агония от мудното придвижване. Народът – пак псува, “егати държавата”.

На другият ден, обаче, всички сме патриоти. Вадим купените (Защо не се подаряват, нали е нацинален празник!) знамена, изтупваме дрешките от гардероба, разхождаме се сред циганските сергии по пазара и изпълваме дробовете си с чист, свеж, български въздух. Газим по българските дупки, които днес ни изглеждат по-приветливи, по-красиви и доста по-уютни. Нали са си наши. Бутаме се по градския, ама така – приятелски, нали сме си всички от една нация.. Ех, идилия. Пък на другия ден – продължава цикъла от 364 дни псуване. Дадохме приноса си към празника, време е за .. живот.

Така че, честит празник, братя и сестри. Или, по-скоро, “4estit praznik (flag:bg)”, обичам да съм в крак с модерното. Бъдете и пре-бъдете, борете се за идеалите и родината си.. А, то вече не било трети, ами четвърти. Значи поздравите вече не са актуални. Я да си.. !

Ваш,

Българин – Killer (:

Filed under: Life and universe, Over the edge over again by Killer